Живописта на Васил Петров ни връхлита – като бурно море, като дъх, като порив. Тя не пита дали си готов. Въвлича те. Стихията в тези картини не е тема, а състояние. Тя е едновременно външна и вътрешна – вихър и устрем, напрежение и покой, мълчание и умиротворение.

Тя се ражда от сблъсъка между усилие и отпускане, между фигура и разпад, между онова, което може да се назове, и онова, което остава неясно, но настоява да бъде почувствано и изживяно.

Водата е всевластна и неукротима – вдъхваща едновременно възхищение и страх със своята първична красота и мощ. Морето не е романтичен фон, а активна сила, с която човекът – чрез своите създания и символи – влиза в диалог.

Осмоъгълният формат концентрира погледа и превръща сцената в почти медитативно пространство. Зрителят е въвлечен в центробежното движение на мазките, но отново и отново се връща към вертикала на фара – тих, но ясен знак за присъствие и устойчивост.

Фигурата в картините е поставена в гранично състояние. Телата са крехки, открити и раними, колебаещи се между плътта и ефира. Женското присъствие не е сюжет, а повик – за красота, за любов, за смисъл в свят, който не предлага опора.

Ангелът не е спасител, нито съдник, а мълчалив свидетел.

Конят е чист импулс. Взрив от движение. Свобода, която не търси посока. Формата му сякаш не успява да удържи енергията, която я задвижва.

Боята се наслагва и изстъргва, съпротивлява се напразно. Няма дистанция между ръката, която рисува, и чувството, което я тласка към платното.

В света на Васил Петров живописта не е предмет.
Тя е среща.